Доскоро, запленени от блясъка на западната цивилизация, се бяхме отвърнали от своето и отрекохме много художествени ценности - плод на българския творчески гений. И днес дори много хора смятат старите български икони, пръснати по църкви и манастири, за изделия без художествена стойност, излезли от ръката на повече или по-малко сръчен занаятчия. Като проява на този фалшив мироглед виждаме вече реалистично третирани икони да изместват стария византийски стил.
Мистицизмът е присъщ на хората от Изтока и затова старите икони на Източната църква са пропити от силно религиозно чувство и аскетизъм. Образите на светиите не са образи на земни хора, те не са от земна плът и кръв, каквито са светиите на Католическата църква от Ренесанса насам.”
Тези размисли за православната икона принадлежат на големия български художник Цанко Лавренов. Те вероятно ще изненадат мнозина, тъй като Лавренов е известен преди всичко с пейзажите си от Стария Пловдив. Но връзката на художника с православното църковно изкуство е дълбока и трайна и последното стои в основата на добре познатия уникален пейзажен художествен стил на Цанко Лавренов.
Роденият в Пловдив през 1896 г. художник не успява да получи художествено образование. Като самоук художник, търсещ своя собствен творчески път, Цанко Лавренов първоначално „рисува както може, сам, по усет, по собствен избор”. „Много трудно е било на младия самоук художник да се ориентира бързо и да намери сам правилен път на художествено развитие” (Мара Цонева). Затова най-ранните му творби представляват едно преминаване през различни стилове - от наивно-реалистичен до модерния по онова време сецесион, но още тогава Цанко Лавренов съзнава, че това е най-лесният път, по който можеш да се плъзнеш към подражателство. Той чувства, че западните модерни художествени течения, колкото и да са популярни в България, остават чужди за неговия дух, защото са посети и отгледани на чужда почва. Те не носят в себе си онова, което се съдържа в понятията „родно българско”, затова младият художник се оглежда в българското църковно изкуство от последните няколко века.
Цанко Лавренов започва да обикаля из близките на Пловдив манастири. Често посещава Бачковския манастир, където освен стенописите, изучава и ръкописите в манастирската библиотека, изпъстрени с миниатюри. Пловдивските църкви издигнати през Възраждането също стават обект на неговите изследвания. Неколкократно посещава Рилския манастир. В процеса на това търсене той открива своя истински учител - Захарий Зограф.
„Стенописите на Захарий Зограф в Бачковския манастир бяха истинско откровение за мен. Това беше пътят, който търсех и по който исках да вървя”, споделя съм художникът. Той е впечатлен от вписването на светските портрети на възрожденски българи със специфичното за тяхното време облекло в манастирската среда и иконографския канон. Следвайки Захарий Зограф, Цанко Лавренов постепенно започва да оформя и своя „иконен” стил. Първата работа, която му носи известност е акварелната рисунка „Иконописец”, от 1926 г., изпълнена в традицията на средновековната миниатюра. Скоро след нея се появяват и първите пейзажи от Стария Пловдив и Рилския манастир, създадени в споменатия вече стил. Пейзажите от Рилския манастир поставят началото на един дълъг манастирски цикъл, връх в който ще бъдат пейзажите от Св. Гора.
Света Гора, където художникът пребивава през 1935/36 г., оказва силно влияние върху него. Цанко Лавренов прекарва дълго време в манастирските библиотеки, наблюдава иконите и стенописите, става свидетел на живота на атонските монаси. Всичко това неусетно и за самия него се запечатва в сърцето и душата му.
Зографският манастир, Хилендар, Ватопед, Ставроникита са само част от манастирите, които Лавренов пресъздава върху платното. С иконографска точност е изписан всеки детайл от манастирските сгради, двора и цялата околност. Това облагородява картината, изпълва я с онзи живот и дух, характерни за иконите. Затова, когато човек застане пред някои от атонските му пейзажи, се чувства не като страничен наблюдател, а сякаш е там, сред покоя на светата обител...
Тихо е. Птиците са притихнали, листата по дърветата се притискат едни в други, за да не шумолят, защото внимават да не нарушат молитвеното съзерцание на монаха, разхождащ се в двора на манастира. Това е картината „Светогорският манастир Хилендар” от 1942 г.
На друго място - морето е в покой, укротило вълните устремени към скалите. Самите скали внимават да не се отрони от тях и едно камъче, за да не бъдат смутени монасите безмълвници, разговарящи с Бога само чрез сърцата си. Картината е „Скалата на безмълвниците” от 1939 г.
Един интересен момент от пребиваването на Цанко Лавренов на Атон е свързан с престоя му в Зографския манастир. Там той прави изключително сполучливо маслено копие на Фануилската чудотворна икона на св. Георги. (Това копие днес се намира в параклиса „Св. княз Борис Покръстител” в Пловдив - подворие на Зографския манастир.)
Освен като художник Цанко Лавренов през целия си живот се изявява и като художествен критик. Част от критическата му дейност също е свързана с православното църковно изкуство. В това отношение интерес представлява сътрудничеството му през 30-те години на миналия век на сп. „Братско слово” - орган на Епархийския братствен съюз в Пловдивска епархия, излизало в Пловдив до 50-те години на века.
Лавренов сътрудничи на списанието и като художник, и като критик. Като художник той оформя отделни броеве, негови илюстрации са отпечатани на страниците на списанието. Като критик публикува статиите „Скърбящата Божия майка” („Братско слово”, бр. 9, 1932 г.). „Източната икона” („Братско слово”, бр. 10, 1933 г.) и „Хилендар” („Братско слово”, бр. 10, 1939 г.).
Статията „Скърбящата Божия майка” е посветена на едноименната икона на тревненския зограф от ХIХ в. Захарий Цанюв. В нея Цанко Лавренов отдава заслужена почит на великите образци на западното изобразително изкуство от Средновековието до Ренесанса. Влияние от последния период той намира в иконата на тревненския зограф. „При изобразяването на св. Богородица източните иконописци не са смеели да се отдалечат много от византийската традиция. Изключение прави св. Богородица на Захарий Цанюв от Трявна, работена през 1837 г., която представя образа на скърбящата Божия майка.” Този иконографски тип, сроден с Разпятие Христово, поставя в центъра на иконата не Разпятието, а страдащата под него св. Богородица. Нещо характерно повече за западната религиозна живопис, по-малко за православната иконографска традиция. Цанко Лавренов отбелязва, че и български майстори са работили на тази тема, но съобразно това „което е позволявал византийският иконописен стил”. По тази причина той пише: „Св. Богородица на Захарий Цанюв е забележителна с това, че Майката Божия е централният образ, че главният обект на иконата е скръбта й, когато в другите икони зрителното средище е Разпятието. Тази икона е забележителна и по това, че е едно сполучливо съчетание на една западна мисъл, предадена по източен образен начин.”
В „Източната икона” (от която е цитатът в началото) Цанко Лавренов призовава своите колеги художници да не следват сляпо модерните западни влияния, а да се запознаят първо с българското класическо наследство, да се вгледат в иконите, където „имаме изумителни и неразгадани постижения” в „усъвършенстването на техниката и разработването на детайла”. „Пред старите икони - пише Лавренов - българският модерен художник стои в захлас, без да може да разбере някои занаятчийски съвършенства.” Към иконографите от своето време той отправя предупреждение: „Голяма грешка правят днес тези, които въвеждат реализма в църковната живопис - с това те скъсват с традицията, а иконите губят от своя източен мистицизъм.”
Статията „Хилендар” разкрива българските следи в историята на манастира. „При все, че е основан от великия сръбски жупан Стефан Неман - пише Цанко Лавренов, - „Хилендар” най-вече през последните столетия е бил всецяло в български ръце: монаси и проигумени са били все българи от България, Тракия и Македония.” Цанко Лавренов споменава, че навсякъде се срещат „белези от иждивенията на чорбаджии от Банско и Копривщица”.
Но не е подминат и един печален факт... „Сред всички тези български паметници и надписи никъде няма ни дума, ни слог за отец Паисий” - с тъга споделя художникът. Когато посетил килията на автора на „История славянобългарска”, я намерил „превърната в склад за прогнили дюшеци и юргани”...
Цанко Лавренов поставя в основите на своето творческо развитие традициите на православното църковно изкуство. В личния си бележник художникът е записал думите на премъдрия цар Соломон: „Па се обърнах и видях под слънцето, че не на пъргави се дава сполучлив бяг, нито на храбри - победа, нито на мъдри - хляб, нито на разумни - богатство, нито на изкусни - благосклонност, но времето и случаят помагат на всички тях” (Екл. 9:11).
Тайна е как Лавренов е тълкувал тези библейски думи, но те ясно разкриват един вярващ човек, който знае, че поетият житейски път трябва да се следва без страх от бурите, защото има Един, Който бди и Който дава „мъдрост, знание и радост на човека, който е добър пред лицето Му” (Екл. 2:26).

E-книги